Започна разрушаването на „Коприна” в Свиленград – заводът с пазари в цяла Европа

В следващите няколко месеца „Коприна” в Свиленград ще бъде срината със земята. Масивният завод, построен през 80-те години на миналия век, върху терен от 66 дка в старата промишлена зона ще бъде напълно разрушен, предвиждат плановете. Частният собственик – „Нарен“, близък до „Свилоза“ все още не е обявил какво смята да развива на терена. Но едно е сигурно. Окончателно ще бъде сложен краят на един поминък, дал коприненото име на Свиленград. И на славната история на първото в страната и на Балканския полуостров предприятие за първична преработка на пашкули и производство на тъкани.

„Коприна” е продължение на създадената през 1921 г. кооперация на предприемчиви свиленградчани, производители на пашкули. Дейността им постепенно се разраства, за да бъде обявена през 1929 г. произведената от кооперацията коприна като най-добрата на световното изложение в Милано. Производството кипи, дори в годините на световната икономическа криза. През 1944 г. фабриката, намираща се до градския парк, която първоначално се нарича „Коприна”, а после „Заря” е одържавена. През 1971 г., на нова площадка, в промишлената зона на града, е построен и пуснат в действие завод за производство на сурови вискозни копринени платове – завод „Коприна”.

През годините на прехода Свиленград загуби засадените близо 3500 дка черничеви градини, бубарството, което беше основен поминък на семействата в града и региона, обработката на пашкули, както и производството на копринени платове и килими. Проследихме едни от последните години от съществуването на „Коприна”, в периода 1986-1996 г.

„Коприна“, езерото Комо и плочата на Пенчо Славейков

Копринена нишка свързва Свиленград и град Комо, разположено на живописното езеро Лаго ди Комо в Северна Италия. Именно тук, в подножието на Алпите, във вила Беллависта, е издъхнал през 1912 г. един от най-големите ни поети – Пенчо Славейков.  Паметна плоча на български и италиански език свидетелства за това. Средства за изработката и поставянето й, в края на 20-ти век, са дарили задграничното дружество „Химимпорт” и… свиленградската фирма „Коприна”. Предприятието, което трябва до няколко месеца да бъде сринато със земята, преди приватизацията си през  1996 г. изнася в Италия голяма част от продукцията си. „Коприна” е единственото българско предприятие, допуснато до изложението „Идеа Комо” в италианския град, известен още от средновековието като важен център на коприненото производство. Изложението е отворено само за фирми, признати в областта на производството на коприна и копринени тъкани.

„С гордост мога да кажа, че ние бяхме поканени на „Идеа Комо” и представени като проспериращо предприятие”, разказва тогавашният директор Христо Щерев.

Предприятието получава покана от кмета на Комо и за тържествата в Италия, посветени на годишнина от смъртта на Пенчо Славейков.

„Италианците са със страшно уважение към Пенчо-славейковото изкуство”, разказва впечатленията си и десенаторът и мениджър „Маркетинг и нови производства” Веселина Щерева. „Площадът беше пълен, преведени бяха негови произведения на италиански. Има и паметник на Славейков на хълма Брунате над езерото Комо. Италианците бяха предоставили терена на българите да го стопанисват.”

Един от най-големите италиански клиенти на свиленградското предприятие е семейната фирма на четвърто поколение текстилци. Свиленградските партньори са сред малкото, допускани в дома им, за да се обсъдят количествата, десените и доставките. Мащабите на износа и доброто партньорство стигат до там, че свиленградската Коприна проявява дързостта да регистрира и друга фирма „Коприна дуе”, със седалище Комо и с представител италианец. Целта на новата фирма е да намира нови пазари и да реализира още повече от предлаганите тъкани.

В края на 20-ти век, освен със Средиземноморската държава, свиленградското предприятие има сключени договори за износ с Испания, Франция, Германия, Англия, Турция и др.

„Всяка година отивахме на най-голямото текстилно изложение Интерщоф, във Франкфурт, Германия”, разказва Веселина Щерева. „На него производителите договаряха пазарите си. За разлика от колегите, които стояха през цялата седмица на изложението, ние успявахме да направим това за ден-два. Имахме твърди договори с Франция, Канада, Италия за реализиране на платове. Хората гледаха на нас с уважение”, спомня си тя. Как се стига до тези пазари?

13 млн. м плат на пазарите в Европа и плат за екипите на футболни грандове

„Когато ме изпратиха през февруари 1986-та в Коприна, заводът на  практика нямаше директор от една година, след като предишния – Фильо Филев, се пенсионира, спомня си Христо Щерев.  „Текстилец и фабрикант по призвание, Филев беше хвърлил и сили, и енергия в работата” е мнението му.

„Заводът беше в състава на текстилен комбинат Карлово и бе започнала реконструкция. Строеше се цех подготвителен, който беше само на колони, строеше се цех апретурен, който беше строително завършен. Заводът разполагаше с около 300 броя чешки станове тип пневматични. Предлагаха се 4-5 артикула, а производството достигаше до 300-400 хил. м платове месечно. Усвояваше се ново производство, т.нар. копринено кадифе. За него бяха доставени 12 нови стана „Гюскен”, багрилен апарат и линия за финишно обработване на коприненото кадифе на френската фирма „Мортаме”. Заварих японци и французи, които помагаха на работниците за усвояването на това производство”, разказва Щерев. „От ръководството на комбината ми поставиха задача, да достигнем 1 млн. – 1,2 млн. плат месечно”, спомня си тогавашния директор.

Почти година по-късно, началото на 1987 г., заводът достига 11-12 млн. метра плат годишно производство. Започва и производството на готови, багрени, облагородени тъкани.

„Въведохме специална организация на работа –  4 смени, непрекъснат, 24 часов режим на работа на предприятието. В това време строителството беше завършено, машините инсталирани. Напълно натоварихме апретурните мощности”, разказва още Христо Щерев.

С настъпването на промените през 1989 година и въведеният малко по-рано Указ 56, Областният комитет на партията възлага на ръководството на Коприна да регистрира фирма. В изготвения проект се предвижда заводът в Свиленград да бъде обединен със завод „Заря” /старата филатура/ и завод „Армира” Ивайловград. Идеята е пълно затваряне на цикъла на производството на копринени тъкани. И докато в „Заря” е обработването на пашкулите, извличането на нишката и килимите, завод „Армира е за производство на специализирани тъкани – полиамидни и полиестерни, то в завод „Коприна” е изработването на платове от естествена, изкуствена коприна и смеси, тяхното багрене и облагородяване, уточнява Щерев.

Регистрираната фирма „Коприна” ЕАД се оказва най-голямата в копринения бранш в България. Тя е и една от първите в област Хасково, с настъпването на демократичните промени. Технологичният цикъл се затваря, а производството достига 12-13 млн. м плат годишно и около 800 хил. м кадифе. Отделно се произвежда естествена коприна на гранки, и отделно килимите в килимарския цех на старата фабрика.

През 1990 г. ръководството на „Коприна” прави инвестиция в нови машини и  съоръжения. На базата на договор с министерството на търговията, срещу предоставяне на допълнително произведен плат, са отпуснати 2 млн. щатски долара, а по подобен пример са отпуснати още 1 млн. западно германски марки, с които се закупуват и внасят 30 чешки стана „Мастърс” и 31 белгийски стана – „Пиканол”, които са с три-четири пъти по-голяма поризводителност и качество от старите машини. Внесена е и още 1 линия за апретиране и изсушаване на платовете, както и багрилни апарати, на които да се багри полиестер и полиамид. С тези машини е разработена технология за производство на супер модерния тогава „стреч” ефект. Така се отварят още пазарни ниши и започва сериозна търговия с чужбина. Платовете заминават изключително за пазарите на Италия, Германия, Англия, Испания, Турция.

„Особено добре вървеше износа за Испания. През 1990 г. изнесохме около 1 млн. 300 хил. метра плат, заради което фирмата ни беше класирана като една от най-проспериращите на испанския пазар, разказва Щерев. Викнаха ни в Търговската палата в Мадрид и там ни връчиха награда за най-добро качество в Европа. Имаме и документален филм от събитието”, допълва той.

Отделно на мострения панаир в Пловдив, кадифето на „Коприна” печели златен медал на едно от изданията, за т.нар. „лионско кадифе”, което не се произвежда никъде другаде, освен във Франция и Китай. С допълнително направените инвестици в машини и съоръжения, се разнообразява производството на гладко кадифе. С така наречената технология каландриране, се започва правенето на шарки по него, с друга технология – ецване, върху кадифето се нанася щампа.

В този период предприятието предлага над 120 артикула, в различни тъкачни сплитки, сред които и такива за производството на рипсено кадифе. Разработен е и раиран копринен плат, при който се редуват сатенирани и несатинирани райета. Днес играчите на големи футболни грандове, като например Барселона, носят такива екипи. Десенът, разработен от Веселина Щерева, още в края на 20-ти век е харесан от западни отбори, а изпълнителните директори на шведски клубове дори са идвали в Свиленград няколко пъти, за да одобрят десените, и са споделили добрите си впечатления от стадион „Колодрума”. С такива платове са снабдявани Англия, Швеция, Швейцария, Испания. Като вторично производство в „Коприна” започва да се развива конфекция от платовете на завода. В шивашката работилница работят още близо 80 човека.

До 1996 г. е завоювана доста голяма пазарна ниша, благодарение на широката спектър на производство на копринени и тип копринени тъкани. Започва производството на лицев плат, за мъжки костюми. Вискозния хастар участва в ушиването на дрехите на големите фирми от типа на „Албена стил”, „Дружба” Варна, „Мизия” Плевен, а всичко ушито с тях е сто процента за износ.

„Като съпоставка мога да кажа – тогавашното ни производство за един месец, сега  цялата текстилна индустрия на България не може да произведе за една година”, обобщава Щерев.

Фатик поръчва от килимарския цех в Свиленград

Преди сливането си с „Коприна”, завод „Заря”, който се намира срещу бензиностанция „Петрол”, е оборудван с японски машини за точене на нишката марка Кейнан. С влизането му в „Коприна ЕАД се осигурява ежемесечно валута за повишаване на качеството на производството. Появява се идея за модернизацията му. В Свиленград то е традиционен поминък от векове. Във всяка къща са били отглеждани буби, а в по-ранни времена от тях свиленградчани сами са си правили платове и са шили дрехите си. От тогава насам обаче отглеждане на черниците за храна на бубите, е ставало ръчно. Към 90-те години, фирмата – „Коприна” ЕАД, вече разполага с 3500 дка черничеви насаждения, чието обработване е трудоемко.

„Изпратихме Георги Шимолев, лека му пръст, тогава директор на завод „Заря”, да иде в Япония, за да се запознае с производството на естествената коприна, какви черничеви градини имат, как се отглежда копринения пашкул. Той донесе информация и снимки, от които стана ясно, че японците садят черниците на лехи, а след това събират листната маса с машини от типа на комбайните. Сподели и други интересни механизирани дейности за отглеждане на естествена коприна”, разказва Христо Щерев.

Една от перлите на коприненото производство в Свиленград е килимарският цех. Той е единственият в България. Месеци наред може да отнеме ръчното тъкане на килимите, обагрени в различни цветове и шарки. Възел по възел тъкачките правят върху тях причудливи форми, цветя и птици. Специални художници разработват моделите и схемите на всеки килим. Квадратен метър ръчно изтъкан копринен килим в свиленградския, т.нар. завод „Заря”, достига цена от 1 000 – 1500 долара. Годишното производството на килими е над 1000 кв. метра, а пазарите стигат от Арабските страни до Западна Европа. Тестът за качество е: слагаш готовия килим на земята, мокриш го, стъпваш върху него, а той става по-ярък, защото е от естествена коприна.

Клиентите, желаещи да купят ръчно направените копринени килими са много и от различни страни. Сред тях е и Филип Найденов – Фатик, застреляният на 19 август 2003 г. бизнесмен, свързван с подземния свят. Той е от известната сирийска фамилия Шабан, дошли да живеят в България през 60-те години на миналия век, считани за приближени на Тодор Живков. Цехът в Свиленград прави по негова поръчка килим с лика на проф. Александър Чирков. Килимът е с размери 4 на 6 метра. Не става ясно дали килимът ще бъде подарък, знак на благодарност към световноизвестния в сферата на сърдечните операции и трансплантации лекар. Впечатленият Фатик обаче кани свиленградският директор на кафе в дома си, за да благодари за качеството и фината изработка.

През 1992 -1993 г. завод „Заря”, по искане на директора му, излиза от състава на фирма „Коприна” АД и фалира. В старата фабрика влиза синдик и я разпродава. Днес няма и помен от килимарството и филатурата.

От хълма „Брунате” към „Голата поляна”

В края на краищата идва 1996 година, когато фирма „Коприна”, вече преименувана в „Коприна” АД, е масово и касово приватизирана. Масовата приватизация е направена от няколко приватизационни фонда, като най-големият дял има „Армейски фонд”. Христо Щерев твърди, че при освобождаването му от поста директор през юни 1996 г., фирмата разполага с над 630 хил. лв. печалба към този момент, с пълни складове и материали за работа, с платове и договори за реализация до 1999 г. Само за Италия догорите са за 7 млн. м годишно. Само че през 1997 г. „Коприна” спира да произвежда. На улицата остават близо 900 работници на предприятието от Свиленград. Още над 40 специалисти – инженери и икономисти, остават без работа.

Задъхва се и „Армира” Ивайловград, където работниците са около 200-250 човека. В предприятието за полиамидни тъкани се нарушават връзките по доставката на суровината полиамид, откъдето силно пада и производството, достигало до 250-300 хил. м плат.

Общата стойност на инвестициите, вложени в строителство и нови машини, във фирма „Коприна”, в периода 1986-1996 г., е над 10 млн. лв. Техниката, която тогава е закупена, и сега може да произвежда и да се конкурира на пазара, смятат специалистите. Но тя в по-голямата си част е продадена или дадена за скрап. Не е ясна съдбата на оборудването, доставено от Белгия, Англия, Чехия, Франция и Холандия. 1700 души, общо служители на фирмата, губят своето препитание.

„До тази „гола поляна” се стигна и с нашето общо безразличие – в моментите при приватизиране на „Коприна”. Безразличие – към съдбата на стотици уволнени работници, към ограбването на едно предприятие по вече известни на всички  схеми. Към разпродаването на безценица на съвременна тъкачна техника. Безразличие към създадените пазари и сключените договори. И продължаваме да сме безразлични – по тревогите и безпътицата на всеки млад човек, към начините, по които оцеляват и се спасяват, търсейки поминък не само извън града, но и извън страната”, смятат Христо и Веселина Щереви.

„Даваме си сметка, че тогава сме били в Европа повече, отколкото сега. Имам предвид индустрията в България. Фактически, реално и икономически. При това без помощ от Европа”, категорични са те.

Днес в италианския град Комо, където е паметната плоча на Пенчо Славейков, където малко по-горе има паметник на световно оценения български поет, има музей на коприната. Но градът продължава да произвежда 80% от коприната в Европа. Слава, запазена от Средновековието до днес.