Кирил Търпов: Започнатото в Свиленград реализирах в Щатите

Диригентът се завръща след 30 години с мащабен проект за развитие на изкуствата

Кирил Търпов е роден през 1957 г. в гр. Пловдив. Завършил е дирижиране в Музикалната  академия в София. През далечната 1985 година пристига в Свиленград по негово желание като Художествен ръководител и Диригент на Хоровата школа към Читалището и преподавател в създадените по негова идея хорови паралелки в училище „П.Берон“. Амбициозният диригент и учител обаче остава в историята на града и спомените на учениците от СОУ „Д-р Петър Берон“, където създава хоровата школа „Знаме на мира“. Само за една година в нея се включват близо 300 деца от различни възрасти. Всички те са преминали през сериозно сито и прослушване при Кирил Търпов. И се обучават в музикалната паралелка на училището. През 1989 година Кирил Търпов изненадващо си тръгва от Свиленград. Цялата Хорова школа се сипва на ЖП гарата, за да го изпрати.

През 1998 г. Кирил Търпов започва проект за развитие на културния обмен между България и САЩ и година по-късно, 1999 заминава за Ню Йорк, където живее вече  17 години. В сътрудничество с няколко фондации и университети в САЩ той създава програма за културен обмен между България и Съединените щати.

През 2001 г. със спонсорство от JP Morgan Chase, Търпов става член на Американската асоциация на хоровите диригенти и реализира идеята си за български-американска хоров форум „Фестивал на светлината“, където хорове от различни щати на САЩ се представят в България. През 2004 Търпов организира фестивал „Български сезони в Ню Йорк“, който е най-голямата проява извън България за българско изкуство. Има галерия в Ню Йорк и група от художници, актьори и музиканти около себе си, с които работи, Учредител е и на „Камерното общество на младите солисти на Ню Йорк“ и е диригент на  неговия камерен и симфоничен оркестър.

Работил е с оркестри и опери в различни държави от Европа и САЩ. Дирижирал е спектакли в Австрия, България, Чешката република, Франция, Македония, Русия, Словакия, Испания, Швейцария и САЩ. Той е един от няколкото български диригенти дирижирал в Карнеги хол.

Бил е изпълнителен директор на общинската фондация Пловдив 2019, учредена с цел да подготви Пловдив за кандидатурата му за европейска столица на културата през 2019 година.

30 години след заминаването си от Свиленград Кирил Търпов се върна в града с нов проект. Възраждането на музикалната школа в града и хоровите паралелки.

Г-н Търпов, докъде стигна реализирането на идеята?

Вече сме в много напреднал етап, дори бих могъл да кажа, на финала. Има готово предложение за учредяването на Общински комплекс за работа с деца и младежи и приключвам работата си по учебните планове и програми за бъдещите паралелки с разширено изучаване на музика от пети до дванадесети клас.

Срещате ли подкрепата на местната власт? Оптимист ли сте, че проектът ще се реализира успешно?

Да. След няколко разговора с кмета на града, г-н Манолов, тогавашния председател на Общинския съвет, председателя на читалището и директора на „Д-р Петър Берон“, твърдо вярвам, че тези, от които зависи проекта, са убедени в необходимостта от неговата реализация.

Как конкретно проектът ще подпомогне развитието на децата и на самия Свиленград?

Този проект е малко по-различен от това, което започнах преди 30 години. Сега идеята е това да се случва в началото в двете големи училища – „Д-р П. Берон“ и „Ив. Вазов“, а след това и в останалите. Оказа се, че идеята ми от преди 30 години е успешна. Работих по нея и в Щатите. Резултатите са наистина сериозни. Оставям настрани това, че училищата ще имат своите оркестри и хорове. Това ще възпита у младите хора дисциплина, стремеж за успех, самочувствие, усещане за красивото и стойностното в живота, уважението към другите и още много други качества. Ще им даде възможност да се развиват пълноценно, с широк поглед върху всичко с което се занимават.

Как ще се финансира проекта? Може ли някакъв американски опит да бъде привнесен тук?

Финансирането на този проект ще бъде от различни страни: общината, европейски проекти и фондове, спонсори, партньорски програми, а защо не и собствени приходи. Предполагам, че всички помнят, че макар и символични, но концертите на Хоровата школа на Свиленград преди години бяха с билети. Това беше една от моите революционни идеи за тогава, но успя и нека всички знаят, че тогавашните униформи на школата бяха с пари от тези концерти. Искам тук да спомена нещо, което винаги е било като номер едно в моята работа – прозрачност и отчетност. Ще настоявам във всеки един момент да се знае от къде са дошли и за какво са отишли всички пари, които ще са свързани с този проект. А това е наистина лесно. Когато е така, се живее спокойно и ходиш спокойно пеш, срещаш хората и получаваш сили от тяхното уважение. Това е било винаги на първо място за мен.

Връщате се в Свиленград, след толкова време. Това са 30 години. Защо?

Работих много, след като напуснах Свиленград – почти по всички краища. Ако тогава, преди да си тръгна, имах в главата си само идеята, какво искам да направя, сега имам опита и съм с ясната визия кой е най-верния път за това. Освен това, вече е време да създам това, което ще остане след мен. Да оставя наследство след себе си, както прави всеки творец. Какво по-добро от това, да възстановя най-истинската си идея, за изграждане на характерите и самочувствието на младите хора.

Как ви посрещнаха Вашите ученици 30 години по-късно? На гарата в Свиленград през далечната 1989 година, когато сте си тръгвали, се е събрал почти целият град, за да Ви изпрати.

За мене беше изненада реакцията им и усещането, което ми дадоха. Все едно не сме се разделяли дори и за ден. Усетих, че всеки един е носил всичко, което съм им дал от себе си, всичко което съм ги учил. Като оставим настрана физическите промени, които са нормални след толкова години, аз се срещнах с моите деца, които възпитавах в доброта, самочувствие и уникалност. Всеки един от тях носи това, плюс невероятната дисциплина и добронамереност. Гордея се с всички тях. Те са достойни граждани на Свиленград.

Усещахте ли, тогава, че сте направили нещо голямо? И че то ще има отпечатък върху спомените и живота на толкова много хора.

Тогава бях твърде млад и не съм се замислял за това, колко голямо е това, което правя, дали е нужно, какви ще са неговите продължения. Единственото, което ме интересуваше тогава беше да дам на учениците си и хористите си всичко от себе си, безрезервно, да изградя у тях самочувствие от собствения им труд, от собствената им уникалност – самочувствие, каквото имах аз. Да ги възпитам в уважение към другите около тях, да разчитат един на друг (когато си на сцената, имаш само тези, които са до теб, няма ги мама и татко, баба и леля). Да са готови на саможертва… И пак – дисциплина и отговорност… Стремеж към възможно по-високи летви на изисквания и постижения…….И да не забравя – дисциплина и отговорност… J

Как Ви изглежда Свиленград сега? Хората в него, променили ли са се доста?

Свиленград е още по-красив и светъл от преди. Но в същото време малко тъжен – липсват ми възторга, които даваха многото изкуство и култура, които имаше, високото ниво на култура и изкуство, които пристигаха в града, особено по време на Фестивалите…

Как ви изглежда училището – СОУ „Д-р Петър Берон“, където сте преподавали?

Училището си е пак така прекрасно, но сега може би още повече и това предполагам е защото голямата част от преподавателите в него са от моите деца…

Темата за Митница Свиленград много се коментира. Закриването й е удар върху една от емблемите на града. Според Вас дали това наистина е опит за справяне с корупцията или друго?

С голяма тревога следя това, което се случва. Ще кажа моето лично мнение, без да ангажирам никой и дано не засегна хора, които уважавам. Според мен, това е необяснима, извънземна глупост. Категорично заставам със свиленградчани в техните протести. Не може във време, когато по целия свят се чудят как да запазват традициите, ти да закриеш 100-годишна институция. Ей така, с лека ръка….. Но това е най-малкото. Посяга се не само на една от емблемите на града. В този случай оставяш хора на улицата, семейства на улицата. И за мене много по-важното – удряш шамар на цял град, като го обвиняваш в корупция. Митницата е един от символите на този град, тя е била тук 100 години. Корупцията, ако я има, тя не е само сред служителите на тази митница, а и доста по-нагоре. Не можеш да стъпчеш едни хора, за да скриеш безсилието си да се справиш с проблем, който е по високите етажи на държавата.

Къде се намирате сега? Идвате от време на време в Свиленград, но къде живеете в Ню Йорк ли?

Все още съм основно в Ню Йорк, където започнах да подготвям завръщането си. В Свиленград идвах по повод проекта, за срещи с кмета и другите подкрепящи идеята. Но основно за да се видя с който успея от приятелите си и учениците си. С вълнение очаквам всяка среща. Тук се чувствам като у дома…

Поддържате ли и други проекти в САЩ?

Преди броени месеци завърших участието си в един тежък и изморителен проект. Бях диригент на оркестъра на може би най-добрата и най-популярна балетна трупа в света – „Шен Юн“. Китайска балетна трупа, която има турнета по целия свят. Аз дирижирах една от трупите на турнето й в Канада, Щатите и Европа. Много изморително и в същото време успешно турне. Имах щастието да дирижирам в най-големите зали на Канада и Европа с пълни салони от по 2, 3 до 4 хиляди седящи места продадени месеци предварително. Беше много изморително. Имахме всеки ден представления, а много често и по две на ден. След втората седмица не знаех кой ден от седмицата сме и коя дата… Но издържахме! И успехът, аплодисментите, автографите след представленията бяха най-голямата награда…

Необходимо ли ни е раздвижване в сферата на образованието и културата? Все пак пътувате доста и можете да направите сравнение с други места.

Категорично – да. Във всички училища, които наблюдавах или в които преподавах, засиленото обучение по изкуствата всъщност помага за много по-добри постижения в областта на академичните дисциплини – математика, език, история, естествени науки. Изгражда дисциплина и отговорност. Възпитава самочувствие. Повишава нивото на собствения критерий и стремежа за по-високи постижения. Все неща, чиято липса все по-осезателно усещаме не само в образованието, а и в културата.