Атанас Овчаров: Пазим се от градушки с агне и поп

0

За Атанас Овчаров с пълна сила важи максимата на Дейл Карнеги, популярният автор на книги за самоусъвършенстване: Ако животът ти поднесе лимони, направи си лимонада. Той обаче прави ябълков оцет. 38-годишният производител има близо 50 дка засаждания в свиленградското село Димитровче. Отглежда круши, ябълки, праскови, кайсии, бадеми и орехи. Има засадени и малко лозя.

„Две години ме смила градушката и на мен пазар не ми трябваше да търся, защото нямах какво да продавам. Така пък се завъртя оцета. Градушката ми очука всички ябълки. Не стават! Удареното – калцирано, няма как да го предложа. С триста зора продадох каквото ставаше, купих една машина, почнах да ги меля и ето оцета”, разказва Атанас.

Забърква го по рецепта, дадена му от една баба. Тази година той вече продава от реколта 2016. Опитите за производството му продължават 4 години. Сега оцетът е изследван в софийска лаборатория, с доказани качества е и вече има пазар. Освен в някои специализирани магазини в Свиленград, оцетът му се продава, по заявка, и на други места в страната. Сред клиентите му има и лекари, запознати с лечебните свойства на ябълковия оцет.

„Преди 15 години, не ми и минаваше през ум, че някога може да се занимавам със земеделие”, обяснява Наско.

За градски живот го подготвят специалността Стопанско управление от Техническия университет в Габрово и второто му висше, свързано с митническата дейност от университета в Свищов. Със земеделие започва да се занимава през 2009 г., когато баща му се разболява и не може да се грижи за насажденията си от ябълки и праскови. През следващата Атанас се заема да ги разширява.

„Крушите направих по европейска програма”, разказва Атанас Овчаров. „Парите стигнаха за една трета от направеното, за другото използвах собствен ресурс. По три евро програми съм участвал за различните насаждения”, пресмята той. „Но европейските средства са малко, така че може да се счита, че съм използвал изцяло собствен ресурс и кредити. Има едно обвързано производство, което донякъде покрива разходите, обяснява още той. Можеш да си купиш препаратите, торовете… Но не стига за повече”.

Затова и днес в историята на собственика на „Еко ферма Овчаров” липсва обичайния за книгите на Дейл Карнеги оптимизъм.

„Държи ме един гол ентусиазъм и инат”, казва той. „Не искам да се откажа. Знаеш ли коя е моята защита срещу градушки? Една овца, викнах попа, опяхме, осветихме, това е защитата ми срещу градушки. Да разчитаме на Бога. Смятай!”, не може да сдържи възмущението си.

„Подкрепата за производителите изцяло липсва”, продължава Атанас. „Няма борба с градушките, застраховането струва хиляди… Имаше един фонд, който уж гарантира, ама не съм чул на някой да е помогнал. Даже се чудя, за какво съм се захванал със земеделие в България. Парите от Европа и държавата отиват за съвсем други глупости, за пасища, в които няма животни…”

„От година на година става по-зле”, споделя огорчението си Атанас Овчаров. „Това е мачкане на хората в тая държава. Трудно се намира пазар за продукцията. Конкуренцията не е лоялна. Тя всъщност е българска конкуренция, но с вносни продукти. Ние произвеждаме праскови, фирмите отиват да вземат субсидирани от Гърция… И край с нас! Така е с дини, домати – с всичко, обяснява производителят. Отиваш на борсата, те ти викат: „Айде, в Сливен имало без пари”, „Ще вземем от Гърция”… Това ще направим, онова ще направим. Всичко се прави напук на нас, производителите. Направо да ни няма! Защо ние да произвеждаме?! Те си имат камионите, имат си далаверите. Няма проблеми! Смяташ ли, че турския домат е хубав? Това е изкуствено. Ама се внася и го ядем. Митниците спят, властите спят, какво правим?”

„Закони ли няма? Какви са тия вериги? Онзи ден влизам в една хранителна верига… Как ще ми продаваш магданоз от Израел?! Във всяка градинка има магданоз в България! Как ще ми носиш от Израел?! Това е грозно и смешно! Ако си тука – добре, ще си скъсаш от някъде магданоз! Ама ако си в София? Ще го купиш. Това е грехота! В Тракия сме, в центъра на света, на тая хубава земя. Само това, че сме тук трябва да ни носи милиони, милиарди от селското стопанство”, продължава той.

Преди две години Наско отива в съседна Гърция, за да се запознае с овощарството им и начина на работа.

„40 евро цента ги купуваха прасковите в Гърция преди две години. Това е субсидирано. Гръцката държава плаща не малко. Преди да я скъса тази праскова, гръцкият производител има парите вече. Бях в една огромна градина, на 20 хил. дка праскови, 5 собственика. На единия му спря водата, не може да полива. Всички спират да работят. Отиват при кмета на селото и му казват: Нямаме вода. Заключва кмета стаята и тръгва с тях. Водата докато не дойде, няма мърдане! Ако трябва и армията ще докара. Няма администрация, няма нищо, нищо не работи, докато не се оправи този проблем. Защото това е препитанието на тези хора, с тях се прави икономика, от там се плащат данъци”.

„А ние тука сами се спасяваме, продължава той. Занимавам се със земеделие изцяло на мой риск. Нито са застраховани, нито можеш да направиш мрежа против градушки, защото е страшно скъпо. 2 хил. лв. на декар. 100 хил. лв. как за мрежа само! Как ще се изкарат тези пари?”, пита той.

„Държавата трябва да отдели много внимание. Нещата са елементарни, но трябват желание и знание, а тях ги няма. Гола вода! Слушам по телевизията, че борбата с градушките била скъпа. За кого? На мен цялата ми продукция отиде! За кого е скъпо? Това са щети за милиони, унищожено препитание. Убийство на селското стопанство!”

„Но ще издържим”, надява се Наско на двете си ръце. И се опитва да не изоставя плановете си – да изгради в овощната си градина капково напояване и да сложи соларни панели, за да използва енергията от слънцето.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Loading Facebook Comments ...